Седя си... и нищо. А в главата ми прехвърчат най-разнообразни мисли. Хващам някоя от време на време, в опит да я разнищя. Оформям я накакси да изглежда подредена и с облекчение и доза удовлетворение я захвърлям. Понякога тази същата мисъл се завръща да ме тормози, че нещо в нея не е съвсем приключило. Даже имам такива дето нощем ме издебват докато леко съм се размърдала и в просъницата ми се лепват. Понякога си мисля, че единствената им цел е да ме държат будна, да тренират тялото ми и най-вече психиката ми да издържа на тормоз. Щото не се знае в кой момент ще се чална. Иначе най-обичам да не мисля. Само да гледам сеира. За съжаление така ми се случва единствено, когато спя. Тогава съм някъде другаде, мога всичко и така се харесвам... През останалото време все трябва нещо да се намеся, да взема позиция по зададената тема, т.е. тогава приканям, всъщност направо изкрещявам на мислите си да се мобилизират и да ми предложат най-доброто, на което са способни. Те, милите, дават всичко от себе си, понякога е сполучливо, но в повечето случай голям срам бера заради тях. Може би основна характеристика на моите мисли е тяхната непостоянност. Хлъзгави са, лесно ме подвеждат. Уж са верни приятели, обещаващи доживотна служба, но в най-неподходящия момент просто изчезват, покриват се и не ги намирам. Т.е. не мога да разчитам на тях. А пък ако реагират услужливо и подадат коректната информация, лелеее кланям им се доземи, голяма гордост с тях ме завладява.
Ето сега: написах нещо, което и аз не знам как стана. Натискам клавишите и се получава текст (доколко е смислен е друг въпрос). Значи какъв е изводът - мислите могат да командват тялото. "Но това е всеизвестно меме, няма нищо гениално" - казвам аз и се зазяпвам с празен поглед през прозореца.

А НЕматериалната мярка е сложно нещо.
Хубав ден!

....е останала назад във времето. Средата и амбицията деформират хората, дори умните сред тях. И като погледнеш след време, останала само...материята.